Около 1600 г.пр.Хр., 15-тата египетска династия е във вихъра си в Тива, минойците владеят средиземноморските морета, а зората на микенската цивилизацията – културата, която ще се превърне в Гърция – изгрява над Пелопонес.
На юг от днешна Гърция, насред Егейско море, малка минойска общност, която отдавна процъфтява по бреговете на вулканичен остров, бяга от смъртта. Планината, която ги е пазила толкова векове, вече не им е приятел.
Почти всички бягат с лодки, оставяйки селата си, мрежите да съхнат на доковете, козите в кошарите си и провиснали лозя, адаптирали се към горещите, ветровити склонове на острова, докато вулканът бълва пушек.
Последвалото изригване, на което стават свидетели тези хора (малцината, които се отдалечават достатъчно, за да го видят и да оцелеят) е второто най-мощно след това на известния Кракатоа. Разрушителната му сила е невъобразима дори по днешни разбирания. Това, което преди това е било конусовиден, заоблен остров, след това е нищо повече от дупка в океана, над която се виждат само ръбовете на димяща калдера, напълно опустошила и потопила острова на 400 м. под нивото на морето. Пръстеновидният ръб на калдерата, който оцелява, е покрит на места от 50 м. пепел и вулканични камъни, докато нова лава блика от масивната дупка в океана, където някога е бил островът.
Изригването причинява цунами с височина между 40 и 160 м., което унищожава минойските градове на остров Крит, а според някои теории може да е довело до потъването на Атлантида, ако митичният град е съществувал изобщо.
Шепата оцелели минойци бягат в ужас, никога не се връщат, докато скали и пепел се сипят на хиляди километри. В рамките на няколко десетилетия минойската цивилизация вижда своя край, макар експерти да спорят до колко изригването и цунамито допринасят за това.
Няколко века по-късно, някои безстрашни микенски заселници откриват пътя до острова и се опитват да заживеят там, установявайки малък пристан на голите хълмове на калдерата.
Докато изследват пустинните, стъмни хълмове, те откриват оцелели от взрива: лозя, които против всички шансове, са продължили да съществуват сред вулканичните почви. Въпреки почти нулевите валежи и суровите ветрове, които се вихрят на острова с месеци, лозята и корените са успели да извлекат достатъчно влага и минерали от пепелта и порестата вулканична скала, за да оцелеят.
През следващите хиляда години островитяните грижливо гледат тези лозя и се научават как да ги култивират в едни от най-суровите условия на планетата.
Когато венецианците установяват господство над Средиземноморието около първото хилядолетие и кръщават острова Санторини, тези лозя вече са променили съдбата на малкия острова завинаги. Освен стратегическото разположение насред Егейско море, основният продукт и причина за съществуването му е виното – тъмно, сладко вино, което венецианците и останалото Средиземноморие наричат Винсанто.
Винсанто (което вдъхновява името на много по-скорошното Вин Санто от Тоскана) не само прави Санторини известен, но и острова и венецианците, които го контролират, много богати. Също като по-модерните си братовчеди Константия и Токай, Винсанто е било сред най-известните вина в света в продължение на няколко века, попивайки в устните на владетели, папи и най-богатите в древния свят.
Благодарение на тази своя история, Санторини днес може да се похвали с една от най-продължителните непрекъснати култивации на грозде в познатия свят. Още повече, че почти нищо не се е променило в начина, по който се отглежда гроздето на острова от хиляди години, благодарение на изключително негостоприемния климат и относителната отдалеченост на малката му популация.
Лозята на Санторини са много различни от онези където и да е другаде по света. Като за начало, те дори не приличат на лозя, поне не и ако очаквате подредена култивация, каквото може да се види в повечето винени региони по света.
Когато се разлистят, повечето лозя в Санторини приличат на буренясали, изоставени насаждения – увиснали, излизащи от земята на буци и с хвърчащи листа. За незапознатия зрител, лозите са на практика неразличими от бурени.
Но привидният хаос на тези лозя представлява много сложна система на лозарство, която е усъвършенствана с векове.
За да се предпазят лозите и плодовете им от бруталния вятър, не се използват решетки. Вместо това лозите растат директно върху пемза, базалт, пясък и пепел, които съставят напълно безплодната почва на пустинния остров. За да се предпази още повече плода, винарите използват особено уникален метод, при който подчиняват лозите да растат в „коулура“ – плетка, при която лозите са директно на земята и след време заприличват на плетена кошница.
По краищата на тази плетка, която предоставя естествена защита от вятъра, а концентрацията на листа предпазва от безпощадното слънце, растат гроздовете, чиито рой е естествено ограничен от екстремните условия и дължината на спиралите на кошницата.
Лозята на Санторини са уникални не само заради отглеждането и вида си. В резултат от почвата и изолираността на острова, лозовата филоксера никога нe е била проблем. Всяка лоза на острова расте на собствените си корени и повечето се садят по най-простия начин: взема се връхче и се бодва в почвата, където след време пуска корени и израства в отделна лоза, която накрая се откъсва от майката.
Напояване никога не се е използвало за лозите. Водата е голям недостиг на острова и твърде ценна, за да се хаби за жадните растения. Гроздето трябва да си набавя влагата по същия начин, както всичката останала растителност там – като я извлича от въздуха и почвата. Но това е доста малко вода. По-голяма част от влагата идва от морските мъгли, които се носят по острова през нощта и се попиват от порестите камъни и жадни листа.
Повечето от лозята на острова са местни сортове, доминирани от Асиртико, и по-малко Атири и Айдани. Отглеждат се и няколко червени сорта, по-голямата част от които са Мавротрагано и Мандилария.
Вероятно най-изумителното на лозарството в Санторини е възрастта на най-старите лозарски парцели на острова. Много от тях могат да се похвалят с лози на 200-500 години.
Докато кошниците растат и стават по-гъсти година след година, лозите порастват много метри и водата и минералите трябва да някак да достигат до плодовете, за да узреят. Както може би предполагате, това означава, че реколтата става много малка. Поради тази причина, на всеки 75 до 85 години, лозарите на острова режат кошниците и оставят лозата да покълне наново. Първите израстъци се плетат, за да се даде началото на нова кошница и процесът започва отначало.
За много лозя на острова семейства имат документи, показващи четири или пет подобни прочиствания в семейната история и гроздето продължава да ражда, а кошниците им са гъсти и дебели като мъжка китка.
Фамилиите са основните фермери (и собственици) на лозята на острова, поне засега. Средната възраст на лозарите е около 65 години и не изглежда да има по-младо поколение с желание да застъпи след това. Лозята работят предимно с един или повече от 10-те работещи производители на острова, също като в много други винени региони по света, но с тази разлика, че обикновено семейство и приятели на собствениците берат плода, тъй като никой друг не знае как.
Средно едно лозе на острова е 1.3 хектара или около 3 акра и има около 1000 лозари. Лозята се делят от малки пътечки, подобно като в Бургундия, и с вековната си семейна история политиката между лозарите е луда работа. Лозята рядко сменят собственика си, а нови такива на практика няма, особено предвид факта, че ще трябва да се конкурират с развиващата се туристическа инфраструктура на острова.