Джани Лувичи се усмихва. „Колко дълбоко искаш да копаеш? Имам 130 от тях.“ Лятото на 2017 г. е и той показва грозде, отглеждано в експериментални лозя в Усана, Сардиния. Като специалист, работещ за Аргис – научния институт в Сардиния – той е автор на 50 научни публикации за сортовете грозде, включително задълбочени анализи на местните сортове. Усана е резултат от тези проучвания: от често срещаното Нурагус до малко известното Ликронасциу, истински рай на изобилието.
Тези проучвания вече променят пазара и винари вече търсят Агрис за резници от най-обещаващите възродени сортове. И това е просто Сардиния, която произвежда 1.5% от виното на Италия. Според Американската асоциация на винените икономисти, Италия е една от страните в света, разполагаща с най-голямо разнообразие на гроздови сортове. Само 11% от засадените площи са заделени за водещия сорт Санджовезе, в сравнение с 30% за Сира в Австралия, например. Robinson, Harding и Vouillamoz предлагат винени листове на не по-малко от 377 култиватори от Италия. Дълго пренебрегвани заради малките количества и жаждата на международния пазар за разпознаваеми имена, много от тези сортове сега намират своето място на голямата сцена.
Белите италиански вина са все по-харесвани…
Тази тенденция се дължи на няколко фактора. По-младите потребители днес търсят автентичност и уникалност, вместо ограничеността на глобалните сортове. Трудът на винарите върху качеството и селектирането се отплаща: италианските бели вина сега са по чисти с по-добра изразеност, в сравнение с преди десет години. Силният износ на страната и рекламата на ключови пазари, като Германия, Великобритания и САЩ също помагат. Успехът на Пино Гриджо е дал на компаниите – малки и големи – ресурсите и потенциала, с които създават и затвърждават потребителски тенденции.
Да вземем например Арнеис; някога рядък сорт от централен Пиемонт, вече е изминал дълъг път от своето създаване през 60-те от Бруно Джакоза и Виети. След комерсиалния успех на Blange от Ceretto, с чистия си стил и малкото остатъчна захар, то се превърна във фаворит на Северна Италия. Арнеис сега се отглежда чак в Калифорния и Кралската долина на Австралия, и отговаря за повече от 2/3 от производството на Роеро, на практика финансирайки по-традиционното червено вино, базирано на Небиоло – парадокс в регион, известен с червените си вина.
Заедно с тази нарастваща популярност, Арнеис е станал и по-разнообразен стилово. Много примери следват модела на лекото тяло, ниското съдържание на алкохол, аромата на круши и избягването на дъб, на пазара се предлагат и отлични пенливи версии, правени от Анджело Негро и отлежавали в дъб. „На повърхността Арнеис е просто грозде, но когато си поиграете с факторите като времето на беритба, режим на пресоване и отлежаване, то е способно на много повече.“ – казва Джузепино Анфоси от Ghiomo.
Венето е най-големият износител на страната и разбира се, дом на Просеко и Пино Гриджо. Но големият регион разполага с много други бели специалитети – от Дурела, пенливо вино, произвеждано на север от Верона, до Гарганега, водещият сорт на Соаве. Но истинската история за успеха е Лугана, правено от Требиано ди Лугана върху 2000 хектара южно от езеро Гарда. Дълго време в сянката на Соаве, Лугана процъфтява през последните две десетилетия, като продукцията почти се е утроила, а средната цена е скочила с 50% до 4.7 евро за бутилка – най-високата цена от всеки друг бял винен регион на Италия.
75% от Лугана се изнася, предимно за Германия. Големият брой немски туристи в Гарда обяснява това, както и стилистичния афинитет с германските бели вина, с тяхната висока киселинност и редуктивен стил. Но Германия е много конкурентен пазар, така че постоянните продажби на такива високи цени изискват качество и разпознаваемост: сортът сега е преименуван на Турбиана, за да се спре свързването му с невпечатляващият Требиано, отглеждан на други места в Италия. Турбиана всъщност е различно грозде, идентично с Вердикио от Марке.
Повече на юг, адриатическият регион на Марке често е считан за скритото съкровище на централна Италия. Основното му бяло вино, Вердикио, се е утвърдило като едно от водещите бели вина на Италия, с голямо разнообразие от стилове. Но Марке има още два коза в ръкава си – ароматните Пасерина и Пекорино. Ян Дагата, писател и експерт по италианските сортове, смята че Пекорино е „следващият голям хит… паролата към успеха“ на американския пазар. Резливо, като Шардоне, с текстура като на Пино Гриджо и сочно като Шенин Блан, Пекорино определено е модерно.
Други два бели сорта пробиват на местните пазари: Рибола Гала на Фриули, подпомогнато отчасти от позицията си в центъра на оранжевото движение, и Верментино. Тосканската Марема отглежда все повече от него за сметка на червените вина на Бордо, но истинският епицентър на производството на Верментино е Сардиния, с намиращите се там близо 3000 хектара. От минералните примери в северна Галура до по-плодовите на юг, Верментино е изключително разнообразно, а способността му да запазва киселинността и свежестта си в горещи климати отдавна е привлякла вниманието на производителите от Новия свят.
Друг голям успех е Фиано, от Южна Австралия. С Фалангина и Греко, той е един от трите основни сорта, произлизащи от Кампания, южният италиански регион около Неапол. Фиано е друг средиземноморски сорт, запазващ киселинността си дори в горещината, докато Греко може да се похвали с пищна текстура, като на Вионие. Солената, морска минералност е това, с което основно се рекламира сицилианския сорт Ансоника от производителя Марилена Барбера, която казва: „След години силно търсене на червени вина, сега се наблюдава все по-голям интерес към белите. Дори Китай пие Ансоника.“
Грило и Ансоника рисуват успешната преориентация от много винарни, които преди са доставяли неутрално вино за подсилена Марсала, вече излязла от мода. Барбера набляга на това, че успехът на Ансоника не се дължи на модата или името: „Никога не е има никаква комуникация около Ансоника… просто се харесва.“
Популярност на италианските бели вина
Търсенето в Италия на тези стилове е все по-голямо, макар Италия никога да не е била известна със създаването на стилове. Всъщност италианските бели вина са на върха почти навсякъде другаде. Винената общност във Великобритания зарежда повече от 40 италиански бели вина. Освен Пино Гриджо, каталогът включва още Гарганега, Пекорино, Зибибо,Арнеис, Грило, Вердикио, Кортез, Гречето и дори Гуардавале от Калабрия. Сара Ноулс от Винената общност казва: „Нашите членове ги купуват, защото ни се доверяват, че залагаме на добри вина. Но ги предпочитат отново след това, защото предлагат характер и си струват парите.“Лорън Макфат от Винените търговци на Трибека подкрепя тезата й: „Често започва с цената, но когато качеството е на ниво, хората смятат, че си струва и се връщат.“
Дори на не толкова развити пазари, италианските бели вина печелят популярност. Камил Вотасяк, работещ за Butchery & Wine във Варшава, казва че едно от най-продаваните им вина е Langhe Arneis Inprimis от Гиомо. „Просто е много стойностно. Много хора се отдръпват от класиките, като Пино Гриджо, Совиньон Блан и Шардоне, и търсят нови идеи. Тук идва Италия с няколко много силни предложения.“ – обяснява той.
Екзотичните, лесно запомнящи се италиански имена на правилната цена са рецепта за успех. Но причините за тази популярност всъщност е по-дълбока. Много младежи се обръщат към по-леки бели вина, често от полуароматни сортове грозде, ето защо редките местни сортове, произвеждани от фамилни имения, са вече по-предпочитани вместо поредното Шардоне, без значение от коя точк а на света е то…
Но брандът и историята зад виното не са достатъчни; общото между много от тези нови италиански сортове са характеристиките на зрелия плод, резливата киселинност и текстурата върху небцето. За късмет, също така се комбинират отлично не само със средиземноморско, но и с югоизточно азиатска кухня.
Ивано Даликандро, консултант по износа за голямата компания Cantina di Venosa, набляга на потенциала на ароматните бели вина, които са в изобилие, особено в Южна Италия. „Нашата Малвазия е направена за германския пазар, но сега има огромен успех и в Италия. Комбинаците от вулканична минералност и плодови аромати е отлична.“ Това е ясна промяна от предишното поколение италиански бели вина, като Орвието, Фраскати или Гави, които са били неутрални или често фенолни.
Докато тези сортове се отглеждат все повече и започват да се появяват в статистките с продажби, по-големи производители се присъединяват към тенденцията, ефективно засилвайки я. Не е случайност, че гиганти като Santa Margherita или Zonin сега преуспяват с по-малко известни италиански сортове и региони. Разнообразието е успехът и служи като застраховка, в случай че лидерите в категорията, като Пино Гриджо изгубят инерция.
Всъщност това вече се случва. Въпреки лошата реколта през 2017 г., цените на едро през годината не достигната очакваните 1.4 евро за литър. Причината е, че Пино Гриджо вече се е превърнал в международен сорт за широко потребление и се произвежда в огромни количество другаде, основно в Калифорния. Предизвикателството за Италия е да изпревари тази тенденция и да отговори с алтернативни вариации.
Андреа Лонарди от Bertani Domains, които произвеждат Соаве и Лугана, казва: „Малките сортове заемат нишови пазари – предизвикателството е, когато гроздето надрасне тази ниша. Две италиански бели вина с голям потенциал са Вердикио и Соаве – ако можем да изработим постоянен стил. Пино Гриджо постигна успех заради името, но и заради стила си: свежо, минерално и леко ароматно. Това е урок за в бъдеще.“
Преди десет години, всичко освен Шардоне беше на мода. Совиньон Блан, Вионие, Албариньо и Грюнер Велтлинер бяха спрягани като следващия голям хит. Италианските вина чакаха търпеливо в сянка. Сега идват да си получат полагащото им се.